Пак проклетата болка!

Да не би да плача?! Ах , бях забравила какво е!

Странно, мислех, че олеква от това, но не било така!

Не исках да става така, исках да е последната ми спирка,

исках да е любовта с която да съм истинска!

Май нямам талант, не мога да изпиша точно как сърцето ми се е разкъсало,

как пътувам към пустинната раздяла.

В ръцете си нямам твоето лице,

нямам жадуваните откровения,

няма любовни пререкания.

Очите ти – скрили цялата вселена,

сега са далеч, аз съм съкрушена, разделена от устните ти!

Давя се и не намирам спасение, дори в тоталното усамотение.

Ти не си виновен, че не чувстваш нищо,

за мен сърцето ти е вледенено!!!

Искаш да съм ти приятел?! Моля те, не го искай -Не мога,

обхваща ме тревога, само при мисълта, че просто ще те гледам и слушам,

без да те докосвам и усещам аромата ти ….

този аромат, който ме прави жена.

И все пак – Благодаря!

За всяка минута искреност и нежност, за всеки миг красота!

Дори и сега,  оставайки само пропастта на разцепената ми душа.

В това няма омраза, няма упрек или някаква драма.

Има чувства – не споделени и не разбрани от двама.

Има тъга, по-голяма от мен,

има сърце, което е на грешното място- в плен!

И музиката, писането, дишането!

Всичко е ужасно трудно без теб.

И болката не спира, оазисът умира, пресъхва!

Може би с времето се претръпва.

Но душата разпокъсана остава, започналаа да се предава….