Лари…

Над пустинните морета, на изстрадалите ми очи!

Над пясъчните бури, на нашите сродни души…

Първа и последна владетелка ще си, Ти!

Над скритите вселени в твоите очи,

на тайните и сладките копнежи и кроежи…

Аз ще бъда единствен верен страж,

покорен и забавен  паж!

Подарявам ти цялата си същност,

всичко в мен е твое,

до края на всяка появила се слънчева система!

Аз ще се опитам да те спася от всяка твоя дилема!

Само Ти си и твоето благоволение!

Обичам те, приятелко моя,

и ти обещавам да съм само твоя!

В този, следващия и предишния свят.

Ти придаваш на сивотата ми цвят!

Само Ти! Прости ми! Погледни ме!

Аз съм твоя, приеми ме!!!

Гаснеща луна

Гаснеща луна огрява,

гаснещо, едно сърце.

Болката да го сломи успява,

гасне и бледото лице!

Последен поглед , виждаш,

искаш да крещиш, но шептиш!

В сърцето ти застиват думи,

в очите ти трептят сълзи!

Затваряш вратата,

на отминали неща,

затъваш в болка, нищета!?

Не разбра ли, че това което e било,

се запомня, сякаш е добро?!

Отвори, затворените си очи и погледни!

Светът е по-истински и от преди!!!

Съжалявам ли?!

С онази тръпка в стомаха, се прокрадвам през мъглата!

Нещо знам, че ще се случи! Дали ще се получи?!

Успявам да се окопитя, но с дишането се издавам, в капана си попадам!

Чертите разпознавам безпогрешно,  съпротивлявам се, но неуспешно!

Притискам се с такава страст, че света започва да пулсира, всичко в мен  капитулира…

Съжалявам ли, че го пожелавам, че полудявам, събличам се, стена и прекалявам?!

С мен!

Болката от миналите грешки, тегне в сърцето ми,

каквото и да правя се изписва на лицето ми!

Няма нужда да ми казваш нищо, освен, че ще си честен с мен!

Бъди такъв какъвто си пред себе си, или какъвто искаш да си с мен!

Търсих те, усещах те, докосвах те!

Очаквах те и в най- злощастните ми нощи!

Очаквам те и те жадувам още!

 

 

Всичко за нас!

Всичко, което се случи, може да се нарече грешка!

Но всяка нощ аз го превръщам в красив спомен!

Защото бих дала сърцето си за  още една нощ с теб, скрила лице в гърдите ти! Слушаща нежните тонове на гласа ти! Всичко за нас е било измислено от мен, всъщност няма какво да се напише, душата ти е празна отдавна, а моята изпълнена с тъга…

И не мога да да не погледна в очите ти, няма как да не видя дистанцията.

Как само ме моли сърцето ми, само за още една нежна милувка!?…

Но остават ръцете ми, празни и молещи, как плаче лицето ми, не докоснато от ласките на страстта!

Другите не виждат, това което виждам аз!

Другите не виждат, това, което виждам аз,

дори да са до мен, в този момент!

За мен един жест може да е като компас,

един поглед може да е комплимент!

 

 

Другите не знаят, какво мога точно сега,

самотата не се изписва с един жест!

Това съм аз, самата любов, ослепяла,

излъгана с истината, зажадняла!

 

Другите не виждат, това което виждам аз,

аз не мога да съм техния компас!

Аз не знам и не мога да правя чудеса,

знам само как се губи от суета!

Не се ли наиграх?!

Ревнуваш ! Как спокойно спим, не знам!

Ти идваш – при мен, оставяш я, търсиш ме, галиш ме, молиш ме да съм твоя.

После си отиваш, сънуваш ме, чакаш ме, „забравяш ме”!

Аз се отказвам от теб всеки ден, трия те, добавям те, „забравям те”.

Какво става?! Кой кого омагьоса?! Защо се паникьосах?!

Моля те да ми помогнеш и да ме забравиш, а се надявам да ме потърсиш и да ме „прибавиш”!

Иска ми се да ми обещаваш, да се бориш за мен!

Кой какво иска, само не разбрах?!

Обичаш ме. Обичам те. Разбрах , усетих и видях!

С друга си – преживявам го и не проумях!!!

Да му се невиди, не се ли наиграх…?!

Нещата не са такива каквито бяха

Нещата не са такива каквито бяха,

нито звуците, нито цветовете!

Години от истинската мен ме деляха…

Не достигнах „бреговете”!

 

Исках да съм специална,

исках да съм за някой и двете!

Но сега се чудя, не знам,

какво мога сама на себе си да дам?!

През времето на хилядите лесни начини преминах!

Обичах по начин, с който най-важните сред вас подминах…

Писах със силата на Самотата,

борих се със силата на Свободата!

И дните преминаха в години,

цветовете се смениха в моите „градини”!

Само как се страхувам от … Страхът,

Че съвсем за малко изпуснах Мигът!!!

 

честно или не!

Честно или не, днес не мие ден, но е справедливо, вината се дели между много хиляди малки ежедневни глупости! Днес застанала, наведена над някакви слова, аз изписвам истината, за това, че не умея да обичам! Признавам си, не съм сигурна, че трябва да усещам вина. Загубих това умение, когато бях малка и слаба, продадох го за една едничка троха на слава, в една глупава надпревара.

Мислейки, че това чувство ще е напълно безполезно за мен, особено след като то не е спасило майка ми от нейната тъга, мъката да е сама, липсата на признание. Казах си: „за какво ми е обичта, щом наранява така?!”.

Сделката, която сключих беше много проста – нищо да не може да ме нарани, само ако аз реша – нещо да се промени, никакви чувства, страх или тревога, никаква носталгия, да не ми пука, когато казвам „не мога”! Погледнах в огледалото отражението на свещта, погледнах и себе си, и тогава разбрах – спирам да обичам, не за малко, не за час, спирам да обичам завинаги!

После всичко сякаш се подреди, не ми пукаше от нищо, станах себе си! Даже нямаше лъжи, за какво са ми, щом не мисля кое кой ще нарани?! Тръгнах по пътя на безметежно безвремие, използвах секса за най-важното обяснение на всички пориви и страсти, на всичките ми социални контакти! Забравих за малкото ми детско, огледално обещание, но то се бе превърнало в зловещо заклинание на моето съзнание!

И когато спря във всичко да ми върви, когато застанах на страшен кръстопът, когато вече и „не мога” не помага, нито секса нито някоя глупава свада. Се запитах, защо съм сама, защо съм загубила всичко??? И тогава спокойният ми ум  лишен от чувството на милост, заради липсата на любовта(дори към мен), разбрах – спомних си и проумях! Направила съм си сама заклинание и съм се лишила от най-силния лек от самотата, най-силното оръжие за постигане на нещата – УМЕНИЕТО ДА ОБИЧАМ!!!

Но не знам, късно ли е вече да се спася, мога ли да се науча, да се преродя?

За самотата на душата

Диагнозата е ясна- „Самота”,

толкова млада душа– срамота.

Да го духате с вашите клишета,

писна ми от недодървени пишлета.

По – добре сама с разплакани очи,

от колкото цял куп лъжи – да ме боли.

Да шибана е самотата,

разкъсва ми душата.

Мислите ми се разнасят в мен

като частици от морски пясък.

Чувствата се разбиват в мен,

като морските вълни- с трясък.

Искам да съм усмихната добра, не мога,

притиска ме скапаната самота.

В мен се удря злобно реалността,

разкъсва ме ревността. Но защо?

От самота се полудява, така че,

превъртяла свалям всичките си дрехи,

не ми пука от погледите недостойни,

какво има това не са доспехи.

Аз съм си аз, щом мислите ми са непристойни.

Ще избягам от самотата, болката и суетата,

само по един начин, като изкореня душата.

Приятели кажете, мен ли искате или окаяната ми душа?

Покварила мен и всичко мое на света…..САМА!